Има нещо специфично в това да изразиш емоция в изказване.
Звучи по-поетично , по-вълнуващо , защото знаеш че някой ден хората ще преследват думите ти за да открият мотивацията отново.
Живеем в неглижирано време където всичко е далеч от слънчевите лъчи на съзнанието. Разумът е сложно отделение , лабиринт в който потопяваш ръцете си и цялата си енергия , фокусът който те поддържа буден.
Да търсиш онова което ти прилича на твоето , на собствено щастие , което идва от теб , не от други фактори или лица. Да оставиш времето да лети сякаш досега е замръзнало , затворено в хладилник на вечността .
И още се питам , за какво ни е нужно да неглижираме малките жестове , хубавите галещи ни зад ушите думи , които дори оставят следи във вятъра и сякаш шептят като ехо ,
лицата с тези топлещи усмивки , сякаш светът има друг лик , друг необичаен вид красота. Защо?
Защото можем , защото се крием от истинския смисъл на живота. И един ден той ще ни намери скитащи в някой ъгъл на уличката.